Поводът да напиша този материал е постоянно задаваните въпроси от пациенти и техни близки относно схемите на лечение при наличие на туморно заболяване.
Какъв е пътят на онкоболният?
По правилата на медицината първият сблъсък с тази тежка диагноза идва от специалист, поставящ диагнозата.
Говорейки за коремни заболявния това най – често е гастроентерологът.
Тук следва най – сериозният сблъсък на пациента с ужасяващата действтелност.
Той разбира, че има рак.
Разбира се това трябва да се потвърди хистологично, което става от съответният патоанатом при взимане на биопсия от гастроентеролога.
Отново по правило следва пациентът да се стадира предоперативно и да се обсъди на онкокомисия.
Така се взима решение да се оперира ли веднага пациентът, или да се подходи с предварителни методи за контролиране на туморният процес. Това са най – често предоперативна лъче и химиотерапия.
Прави ли се навсякъде това обаче?
По мои наблюдения – не.
Какво изпускаме?
На тази фаза е важно да се определи има ли туморът далечни метастази, къде са те и ако ги има – как да направим така, че те да намалеят или изчезнат.
Ако в тази фаза на заболяването се прибегне веднага към оперативно лечение нашите проучвания показват, че преживяемостта е по – малка, отколкото ако подходим системно.
И в крайна сметка се стига до оперативното лечение.
Пациентите често питат: Достатъчно ефективна ли е лапароскопската операция. Чували сме и двете мнения. Какво ще ни препоръчате?
По съвременни литературни данни от проведени проучвания се установяват абсолютно съпоставими статистически резултати за еднаква преживяемост, процент рецидиви и смъртност при двата подхода.
И имайки предвид предимствата на лапароскопската хирургия: по – бързо възстановяване, по – малко болка и по – малък болничен престой аз съветвам пациентите да се оперират лапароскопски.
Но това има и финансов оттенък – здравната каса изрично е написала в алгоритъма на лечение по тези пътеки, че не заплаща скъпоструващите консумативи.
А те струват наистина скъпо.
Какъв е изборът на хирургът?
Той трябва да вземе решение да направи съвременна операция със средствата, които пациентът има да си позволи.
Или казано иначе: хирургът има право на един изстрел със съшивателя. Втори такъв ще струва също толкова пари на пациента или хирургът трябва да ги плати сам.
Но така или иначе минава фазата на оператино лечение.
Туморът е отстранен.
Пациентът се възстановява.
Много пациенти си мислят, че на тази фаза приключва голямата борба.
Но това съвсем не е така.
Раковите заболявания са коварни, те могат да „спят“ години в покой, и за няколко месеца да сринат отново организма.
Затова след оперативното лечение следва т.нар диспансеризиране.
Това се осъществява в онкодиспансерите по местоживеене.
Следоперативно отново се обсъжда на онкокомитет и се взима решение дали да се прави следоперативна химиотерапия, лъчетерапия или нещо друг като метод на лечение.
Там би следвало да се извършва периодичен контрол на заболяването с провеждане на ехографии, снимки на бял дроб, забележете: скенер, ядрено магнитен резонанс или ПЕТ скенер ако е необходимо.
Но дали това е така?
По мои наблюдения – не навсякъде и не в този порядък.
Често диспансерите правят басизни изследвания – кръвна картина, ехография, снимка на бял дроб, туморни маркери.
Но по – важните изследвания – скенер, ЯМР, ПЕТ скенер поради финансови лимити не се правят на необходимият интервал от време.
Така често губим контролът върху заболявнето.
Изпускаме момента за повторна атака, ако туморът се е появил пак.
И така скъсяваме животът на пациента.
Друг срещам проблем е какво да се предприеме: какъв вид химио или лъчетерапия.
Онкокомисиите по болници понякога се разминават като становище с тези по онкодискансерите.
Често там, в диспансера не се съобразяват с решението на комисията по болница, където е правена операцията.
Пациентът почва да се обърква.
На никой не му се иска да прави химиотерапия, и като чуе, че може без нея се хваща като удавник за сламка.
Но тя за момента е едиснтвеното оръжие за системен контрол на заболяването.
Защото, да след операция пациентът ще се чувства добре, но ще мине година – две. И ако не сме се погрижили клетките, които евентуално са останали след операция да бъдат убити, то те ще дадат метастази. И тогава няма да имаме много опции.
Защо туморните клетки са толкова опасни?
Туморната клетка живее самостоятелен живот.
Тя се дели неконтролируемо, не „слуша“ сигналите на организма.
Още повече е собствена клетка на тялото и имунната му система не я разпознава като проблем.
Така, с течение на времето тя превзема организма. Почва да ползва всичките му ресурси, разпространява се по цялото тяло. Расте и в крайна сметка убива тялото, от което е произлязла.
Когато хирургично отстраним, дори в здраво този проблем, ние не сме сигурни дали тази клетка вече не се е разположила в други части на тялото.
Операцията може да е перфектна, резекционните линии – чисти. И пак след време пациента може да се окаже с метастази.
Затова туморните клетки са опасни, коварни.
И трябва да бъдат следени откъсо.
Имаме случаи от практикта, когато след 15 години ремисия се появяват метастази и за кратко време съсипват организма.
Затова няколко проблема трябва да се решат:
- Да се подобри комуникацита между клиниките, опериращи онкоболни и онкодиспансерите. Разбира се обща информационна електронна система. Така ще може оператора по всяко време да се информира в какво състояние е пациента, който е оперирал.
- Да се унифицира подходът към онкоболните. Не трябва да има изключения. Не трябва да се прескачат етапи, просто защото лекарят Х е много велик.
- Не трябва да има лимити за образни диагностики, защото това определя реални животи.
- НЗОК трябва да подсигури използването на скъпо струващи консумативи.
- Пациентът трябва да е активен и да се бори с тази ужасна диагноза.
- По преценка на министерството на здравеопазването трябва да се изготвят скрининг програми.
Така резултатите ще се подобрят и преживяемостта ще се увеличи.